-Капитане, има проблем с нивата на кислород и метан във въздуха!-каза момчето, изпратено да съобщи положението на капитана.
-Защо просто не изпратите Рой от поддръжката да види системата? Той така или иначе само бездейства в базата. Вчера го видях как беше взел футболна топка и си я подритваше по коридорите, подсвирквайки си необезпокоен от нищо. Наистина е време да го понатоварим с някаква умствена дейност. Но защо ли те бавя...бързо го извикай да оправите проблема. Липсата на кислород не е шега работа.
-Да, капитане.
Последва тежка въздишка от страна на Трой Томсън-капитанът на реещият се над зелено-синята планета, космически кораб. Цялото му ежедневие беше горе-долу едно и също-все чакаше да му дадат разрешение от базата у дома да предприеме разнузнавателна мисия. Но вече поне 30 години все му казваха едно и също-не, не може. А защо точно не можеше никой не му обясняваше. Даже може би вече не му и пукаше. Всеки ден ядеше каквото си поиска благодарение на машината в столовата, която за секунди произвеждаше каквато храна и течност си поискаш. Единствено за чаят отзивите бяха по-неодобрителни-имало вкус на пръст, разтворена във вода, други пък сметнаха за най-уместно да го определят като пикня със сладко-кисел вкус. Така и останалата част от екипажа не посмя на се пошегува с коментарът, защото никой не искаше да се кара с капитана. А какво остава да го пита откаде знае какъв вкус има сладко-киселата пикня. Ако не поглъщаше огромни количества храна, то беше зает с това да си бъбри с новият протоколен робот АС-765, който не само че не даваше точна информация като старата си версия, но и беше крайно заядлив. Това очевидно се харесваше на капитана, и той се забавляваше безкрайно много да слуша възмутените доводи на роботът за света.
През останалото време беше зает да казва почти изцяло механично „не” на сина си за каквото и да било, включително четенето на книги и седенето във Галбук-не че имаше нещо против книгите, просто не слушаше младото момче изобщо.
Останалата част от екипажа не беше особено въодушевена от 30те години висене на едни и същи вселенски координати-всеки един от тях можеше да бъде пример за това как дори необятната Вселена може да те отегчи до безобразие ако и се налюбуваш твърде много.
На мостика играеха карти от сутрин до вечер. Това беше първия месец, прекаран в киснене над планетата. После им омръзна и решиха да играят на канадска. Това им забавление едва изтрая и 3 часа. Седяха седмица отегчени, като всеки се опитваше да се саморазнообрази я с плетене, я с рисуване, но когато и това не проработи в отчаянието си намериха страхотен заместител на скучната реалност-безбройните бутилки твърд алкохол, които машината им произвеждаше, когато им свършеха предишните. Тогава алкохолът им се струваше лечебен, но докара толкова проблеми на лекарката на кораба, която денонощтно приемаше натровен екипаж.
Жената на капитанът, модел 7564-А1 откраднат тихо и безмълвно от планетата Онарс, точно изпод носа на производителя, беше един от най-жизнерадостните хора от екипажа. Тя беше наполовина човек, наполовина киборг, но въпреки всичко имаше може би най-развинтеното въображение от всички живи същества на корабът, включително и мутиралите шарани хлебарки в гаражното помещение, които се радваха на пухкаво, сладко миришещо кожухче.
Анасти постоянно си представяше какви извънземни ще открият на планетата, над която кръжаха. И през всичките тези 30 години ентусиазмът и не спадаше изобщо-всеки ден си представяше нови варианти на жителите за зелените морета.
Оглушителен звук прониза ушите на целия екипаж-познатата, но позабравена сирена учтиво усведоми капитанът да се яви на мостика. Трой се затътри накъдето му беше заръчано. Щом го викаха значи от базата се бяха свързали с тях по повод разнузнавателната мисия. Имаше 2 варианта-да кажат „не” и всички да продължат да си пушат на спокойтвие пурите или да изпратят оборудвани разнузнавачи във врящите морета на зелено-синята планета. Последното обаче толкова време не се случваше, че той просто знаеше, че ще чуе поредното „не” и ще отиде да пие от онзи противен чай.
-Глупава машина.-мрънкаше си той под носа докато влизаше при останалите. Всички се бяха скупчили около големият екран и със затаен дъх очакваха простата думичка, която можеше да ги изкара от вече досатдната спокойна атмосфера. Видео връзката се включи и обърканите физиономии от страна на екипажа не закъсняха-тийнейджър с тениска на някаква група се пулеше глупаво в екрана и правеше балончета от дъвка, пукаше ги с пръст и продължаваше да премлясква мързеливо.
*********************
-Грегъри, Грегъри.....-с нежен гласец шептеше парчето шоколад в ухото на подрастващия член на цивилизацията. Той го сграбчи и го натъпка хищно в устата си, след което се събуди. Сънят с шоколадчето бе оставил чувството за глад и стомашните сокове на момчето се бунтуваха като стотиците измрели животински видове, чиито дом беше най-жестоко разрушен за да се построи „ОНЗИ мол”.
Нашите представи за мол са прости-голяма постройка със 7 входа, един отпред, отзад и още няколко отстрани и отдолу за разнообразие. По 1 мол във всеки квартал.
А през 2350г. като се кажеше мол се подразбираше нещо с размери, три или четри пъти нашите представи. Нещата с „ОНЗИ мол” стояха далеч по-различно. Това беше най-изумителната постройка в цялата вселена според великите умове на народа, чието АйКю едвам надхвърляше 65. Голямо с размерите на Австралия и 1/65 от югоизточна Русия, грандиозният Мол имаше не 7, а минумум 6277 входа, по 200-300 от всеки континент наоколо. Подводно, по въздушен път, пеша, отгоре, по диагонал, както си поискате може да се стигне. А вътре гледката е незабравима-милиони магазини с безкрайно скъпи неща в тях. Повечето от тях се повтаряха във всеки трети магазин, но голяма работа. Все пак това не беше мол като мол, а „ОНЗИ мол”.
Никой не се погрижи обаче за нещастните животинки, обитаващи континента. Коментарът беше нещо от сорта на „Да не са били там”. И толкова-без право на жалби и каквито и да е други оплаквания.
Грегъри отиде до хладилника, но за да не се лъжем-по-скоро си доплува до там през купчините празни пликчета от снаксове, бутилки бира, мръсни чорапи, гащи и разни разлагащи се храни, създаващи приятна атмосфера за евентуални токсични отравяния и мутации. Взе си нещо за ядене и легна пак, като пусна телевизорът, на който ежедневно вървеше само едно нещо-„Аз съм шефа”, което беше нещо средно между кеч, екшън, комедия и реалити шоу. Всички гледаха това, нямаше друг канал, но не им и трябваше-елементраните просташки шеги им се струваха крайно оригинални и възвишени.
Имаше само 2 типа по-активни хора от така наречената „цивилизация”-металните алпинисти и отряд „БК”. Металните аплинисти бяха с крайно рискована професия-извозваха боклука до най-високия връх на планетата-29443м. Еверест беше дълбоко закопан под цялата тази нова „планина”. Връх Боклук растеше всеки ден с няколко сантиметра. Очакваше се скоро лавина.
Отряд „БК”(Без Книги)бяха натоварени с леката задача да горят всички книги, които намерят по пътя си. Но работата им бе улеснена от това, че хората сами си горяха книгите, получавайки безценната награда от шоколадова паричка и безплатен интернет.
Апартаментът на Грегъри беше част от бившата база на НАСА. Огранизанията, която бе разпусната поради липса на хора с нужното образование и дори елементарни познания за това що е „глагол”, „атом” или „космос”. Всички кораби без един, кръжащ трърде далеч в съседна вселена, бяха върнати на Земята, за да може екипажа да започне нов живот-като този на всички други. Грегъри чу бибибкане от края на коридора и влезна в последната неразрушена напълно стая-червен надпис примигваше на един от екраните. Той се намести доколкото можеше да му бъде удобно на скърцащия стол и хвана джойстика, който стърчеше от бюрото. Цъкна веднъж-на екрана се появиха към стотина озадачени лица, облечени в странни униформи. Грегъри направи балонче от дъвка, пукна го и продължи да гледа глупаво екрана.
-Нова игра, баси якото!-започна да натиска всички бутони, ухилен до уши. Нищо не ставаше освен това, че камерата на мостика на кораба се въртеше и можеше да се огледа цялото помещение в страхотен детайл.
-Колко глупаво, нищо не прави!-Грегъри ядосан стана от компютера и дръпна шалтера на захранването. Нямаше време да се занимава с глупости-щеше да ходи с приятели в „ОНЗИ мол”.
