Няколко ярки слънчеви лъчи се прокраднаха през щорите, зачовъркаха неприятно лявото му око и той направи неуспешен опит да го отвори. Джони лежеше на пода, стискайки здраво празната бутилка на своя едноименник Пешеходеца, сякаш искаше да изтиска от нея и последните капки, които отдавна се бяха разтвотили в тежкия непроветрен въздух на стаята.
-Събуди ли се?-чу той нежен глас, долитащ от леглото му. Джони напрегна сили и отвори очи. От леглото го гледаше русокоса красавица. Беше изпаднал в алкохолна нирвана още вечерта, когато взаимно се довършиха с Пешеходеца, затова не можеше да си спомни нито кое е момичето, нито как и кога е попаднало в стаята му.
Пиеше отдавна. Отначало от любопитство, после забеляза, че с бутилката се чувства свободен, решителен, всемогъщ. С помощта на новия си приятел започна да общува с имагинерни същества, които се подчиняваха на волята му и така постепенно се приближаваше до пълната хармония.
Пешеходецът всеки път разливаше живителна сила из тялото и ума на Джони и като родна майка не допускаше мрак и отчаяние в душата му. Когато се връщаше в реалността (винаги с неохота), светът се струваше на Джони населен с малоумни идиоти, непознатите го дразнеха до лудост, а познатите, дори тези, които наричаше свои приятели, бързо предизвикваха омразата му.
Умът и волята му отслабваха и ставаха негодни да решават ежедневните му проблеми.
Единственото нещо, което Джони не можеше да си обясни, беше защо наричат приятеля му Пешеходеца. Ракета-носител или ядрен реактор изглеждаха далеч, по-подходящи имена.
-Ти коя си?-искаше да попита Джони, но езикът му се заплете и той само измуча.
-Хи-хи!-захили се момичето.
Алкохолът беше проникнал във всяка клетка на тялото на Джони си създаваше течната й среда. В този момент клетъчните мазнини реагираха с изобилстващия алкохол и цялото тяло на Джони се разпени от биологично образувалите се сапуни. Той успя да стане от пода, насочи се към леглото, но не го улучи и зае отново пълзяща поза.
-Хи-хи!-пак се изсмя момичето.
Това ръгна жестоко честолюбието на Джони и предизвика поне 50%-ното му изтрезняване.
„Истинска е”-реши той-„щом ме дразни...”.
Изправи се и се хвърли към леглото. Тя се дръпна леко и той удари главата си в ръба. Усети разцепваща болка.
-Хи-хи, май махмурлукът те тресна!
Ароматът й достигна до настръхналите му рецептори. „Ще я задуша от секс”-помисли си Джони в прилив на страст.
Не беше правил секс с непознати-това му се струваше допустимо само за недоеволюиралите индивиди.
-Ти коя си?-попита той, този път членоразделно.
-Хи-хи! Познаваш ме добре.
В съзнанието на Джони започна истинска война между невроните, които се мъчеха да установят връзка между момичето и известните му женски имена и невроните, които тласкаха хормоните на страстта. Джони беше на път да загуби съзнание от силата на биологичните електротокове, но в крайна сметка хормоните удържаха победа.
Джони се изхълца звучно с аромат на алкохол и сграбчи бързо безименното момиче за гърдите. Бяха пухкави като възглавници от хотел „Риц”. Не че беше преспивал там, просто си ги представяше с такава мекота. Последва безпаметен животински секс.
Джони отново изгуби съзнание.
След няколко часа отвори очи.
В стаята „ухаеше” на Джони Уокър. Навсякъде беше разхвърлян пух от двете възглавници.