Ходех с бързо темпо, нали уж трябвало да се движа. Пък аз само си седя и се тъпча пред компютъра в нас. Дай като сме излезнали за пръв път в месеца поне да се движим бързичко, та да компенсираме.
Уха....бързи сме-да не вземат само да ме помислят за МПС, че ще ни глобят за мудност. Така де, нямам реактивен двигател, а и акумолаторът се скапа-на крачна го даваме.

Виждам сградата вече-еее за 10 минути съм изминала цели 100 метра. Не съм ли супер. Направо трябва да ми завиждате. Да си запиша после да се обадя в ЦЕРН да им кажа, че Ускорителят не струва-я ме вижте мен каква съм бърза.

Слизам по стълбичките. Да видим сега няма ли да се чупят...аха...ами те за леки хора са предназначени, ама щом има отдолу матраци от махалата, дай да не се плаша ами да давам право напред. На вратата пише разни часове-работното време. А пък, и работно време ли имали? Че на такива като мен едва ли им пука, че работят, освен веднъж годишно, когато решат да се правят на спортуващи мацки.

Влизам вътре...прилича на склад за метал от Илиенци. Обаче там едва ли има такива хубави мускулести мъже като тези тук-я, го вижте онзи тъмнокосия със зелените очи-супер тяло.

-Здравейте! Искате ли нещо?-пита ме момчето от касата, пренасяйки масивното си туловище пред мен. Сега, да му отговоря "Само да се мръднеш в ляво, че ми закриваш гледката", някак не върви май.
-Ами искам да тренирам днес.-май не бях убедителна.
-Ако искаш има и карти, тъкмо по-евтино да излезне. Ако не и за утре двойна може.-този пък...и утре. Да не би да има тумор в мозъка? Да не съм олимийка, че два дена ще се мъча.
-Не, мерси. Само за днес.-усмихвам се.

Запътих се към съблекалнята с войнишка походка. Боже...съблекалнята!!!
Имам чувството, че влезнах във военен бункер от 1900-и баба ми, в който е гръмнала самоделна ядрена бомба и е запушена канализацията, без прозорци.

Гледам го и то ме гледа...е, за второто не съм сигурна, защото не му виждам очите. Но знам, че ме гледа и замисля пъклени планове да ме убие. То е страшно...Купчина метал в странна форма. Я да видим...за крака било значи.

-И какво сега...да седна на него?-питам Тони, момчето от касата.
-Мхм.
-Ааа...ако го счупя какво става? Споявам 5-6 релси от влак и ви го нося?
-Хахаха, не. Спокойно, сядай.-усмихва ми се добросъдечно той.
Да седнем тогава да видим, особено след такава подигравателна покана.
Намествам се.
-Сега слагаш краката тук.-сочи ми две раздалечени поставки.
-За акушерка ли тренираш?
-Ъъ...какво?-тъпо ме поглежда той. Припомни ми спомен от детството-как се гледах с онази крава на село в двора, с малоумния поглед. Едно към едно са.
-Ами разкрачи краката в седнало положение...не си ли чувал?
-Ама си шегаджийка.-хили ми се той. Боже, боже колко несериозни хора има.
Опитвам се да си събера краката...тц..не става. Боже, нещо е повредено това. Здравейте поялници и среднощни кражби на релси от Сточна Гара. Обръщам се. Я да го видим това какво е.
Гледам-10, 20, 30, 40, 50, 60, 70, 80, 90, 100, 110, 120. Бога ми, това килограми ли са? И какво-аз 10 килограма никога няма да помръдна. Ще си скъсам мускул най-малкото. Няма ли нещо по-лекичко...1-2 килца да кажем. Или тука военни обучават.
Не, не е за мен това нещо. Да ставам, викам си.
"Скръъъъъъъъъъъъъъъц"-еха....или кит свалиха от кантар или това бях аз?
Май е била моята скромна и вталена личност.

Излизам максимано бързо и отивам към кафето-5 понички, моля!

Хехехе... разсмя ме! :)

Поздравления за страхотния разказ (Все още се кискам) :))))))))))))

Леле... Алекс, само ти можеш да кажеш така нещата, че да накараш хората да изпопадат от смях! Знам, че може би съм ти го казвала и преди, но много ти се кефя =]