Вече не чуваха виковете на останалите, нито виждахе силуетите им. Бяха станали ежедневен фон-изнасилванията, крясъците, боевете, молитвите на тези, които не бяха тайландци. Усещането за време беше изчезнало, а мислите бяха пропити със страх, отвращение от реалността. Очите на двамата англичани бяха безизразни-погледът им беше празен.
************
Чуваше писъците от болка Пийт. Беше на 33 години, а вече изглеждаше като 60 годишен старец-лицето му беше изкривено от нечовешката болка, на която го подлагаха. Бен не можеше да направи нищо повече от това да стои в ъгъла и да не смее да помръдне. Знаеше, че защити ли приятеля си от двамата мъже, които го изнасилваха, той щеше да бъде следващия, чиято мъжественост щеше да бъде опозорена. И все пак бе по-малкото зло от някои други ужаси, които се случваха в килията ежедневно. Вече 15 години двамата бяха в тази килия. Не ги пускаха да излизат никъде. 15 години...15 години мъки. 15 години болка. 15 години потъпквани надежди за спасение. 15 години...нима толкова време бяха оцеляли в този ад или бяха луди? Дали не беше минал само 1 ден, който да им е струва като години наред?
Остатъците от помията, с която ги хранеха, се разлагаха на мръсния под на килията. Вонята се стелеше плътно в задушливото помещение.
Пийт лежеше на земята. Не смееше да помръдне която и да било част от тялото си. Не искаше никой да го докосва отново. Погледна с изпълнените си с болка очи към Бен. Той стоеше в ъгъла на килията и гледаше в друга посока-убиваха някого...отново. Младо русо момче се молеше тихо на неизвестен за англичаните език, докато един от най-едрите мъже беше опрял острието на нож на врата му. Нямаше да е първият отишъл си така от този затвор...впрочем щеше да е просто един от невъобразимо многото убити там. Чу се вик...после тишина. Погледи. Мълчание. Страх. Кръвта се стичаше към ръждивите решетки. Никой от 30-те затворника не обърна внимание на случилото се. Беше ежедневие.
Бен извърна глава. Не искаше да гледа. Пийт довлачи тялото си до него. Очите му бяха пълни със сълзи. Никой не каза и дума. Знаеха, че сами са виновни за всичко това. Ако не бяха толкова наивни и жадни за пари нямаше да са тук. Щяха да са в Уелс, изтегнати на удобен диван с бира в ръка, гледайки мач. Трафик на наркотици-тогава им излгеждаше толкова проста задача. Същата тази проста задача, която ги беше отвела в ада на Земята.
***********
Вече не чуваха виковете на останалите, нито виждахе силуетите им. Бяха станали ежедневен фон-изнасилванията, крясъците, боевете, молитвите на тези, които не бяха тайландци. Усещането за време беше изчезнало, а мислите бяха пропити със страх, отвращение от реалността. Очите на двамата англичани бяха безизразни-погледът им беше празен.
